Лъвът се разхожда из гората. Среща жирафа:
– Ей, дългия! Кой е най-красивият в гората?
– Как кой? Ти, Лъвчо.
След малко среща зебрата:
– Ало, раираната! Кой е най-красивият в гората?
– Ти си, Лъвчо, спор няма!
Продължава нататък и вижда слона:
– Ти там, клепоухия! Я веднага кажи кой е най-красивият в гората?
Слонът го хваща с хобота, мята го в блатото и си продължава по пътя.
Лъвът излиза от калта, отръсква се и мърмори:
– Ей, какво се нервираш, бе… Можеше просто да кажеш „Не знам”.
В една ферма три бика чуват, че фермерът иска да купи още един. Старите пушки се вълнуват и споделят помежду си.
Първият:
– Аз живея в тази ферма пет години и по право ми се падат сто крави. Съгласни ли сте с това? Няма да отстъпя нито една от тях на новобранката…..
Вторият:
– Аз пък съм във фермата от три години и ми се падат 50 крави. И аз няма да дам нито една от тях на новобранеца.
Третият:
– Аз съм тук само от година, но съм си извоювал правото да притежавам 10 крави. За всяка от тях съм готов да се бия.
В този момент към обора се приближава камион и от него с огромни усилия изкарват огромен бик. Такава грамада старите пушки не са виждали през живота си. С всяка негова крачка ресорите на камиона стигат до крайно положение, а очите му бълват пламъци.
Първият бик се обажда:
– Абе то, 100 крави са ми много. Ами да, някой от тях дори не успявам да ги уважа.
Вторият добавя:
– Трябва да сме добри и да поделяме с ближния това, което имаме..
Третият бик, без да каже нищо, напърчва рогата, започва да пуфти и да рие гневно земята.
– Ти луд ли си, бе? Гледай колко е голям тоя, а ти му се дървиш и си решил да се биеш. Дай му некоя крава там и толкова.
– Хич и не мисля да се бия. Да взима всичките крави, само да разбере още от началото, че аз съм бик…..
Мили сине,
Тъгуваме по теб. Много ни е тежко откакто си в затвора, няма кой да изкопае лозето, няма кой да засади картофите
Мила мамо,
И вие ми липсвате. Лозето по-добре въобще не го копайте, че за това, дето ще го намерите ще ми лепнат поне още 20 години, че и вас ще ви вкарат при мене…
Мили сине,
С писмото ти дойдоха някакви полицаи. Изкопаха цялото лозе, нищо не намериха.
Мила мамо,
Каквото можах да направя оттук – направих. Засадете си картофите сами!
Чапай е тежко ранен, приет е в полевата болница, на системи и кислородна маска. Отива на свиждане ротата, и Петка влиза при него:
– Другарю Чапай, как сте?
– Ммммммм! – казва Чапай през маската.
– Моля?
– Ммммммммммм мм мммм!
– А, маската Ви пречи да говорите. Искате ли листче хартия, за да
напишете това, което искате да кажете?
– Мммм ммм! – закимал с глава Чапай. Петка му дал лист и молив.
Чапай набързо надраскал нещо и го размахал пред Петка.
– А, другарю Чапай, аз не мога да чета, съвсем забравих. Е, като изляза
навъм все някой ще ми го прочете.
Чапай започнал да маха и ма мънка още по-силно, по едно време потръпнал
2-3 пъти в конвулсия и умрял. Петка излязъл и със сълзи на очи съобщава на ротата:
– Другари, Чапай току що почина от раните си, получени на бойното поле.
Ето тук на това листче са последните му думи. Кой може да чете?
– Аз… – обадил се един от опечалените бойни другари на Чапай.
– Чети тогава, Серьожа, последните думи на другаря!
Войникът започнал да срича:
– П-п-п-п-етка! М-м-м-м-айка ти ст-т-тара! Ставай от маркучите! Задушавам се!